Ще ви разкажа набързо една история. Историята на Митко.
Митко беше най-доброто другарче на големия ми син Александър, в детската градина. И сега са най-добри приятели. Митко е на 10 години, четвърти клас.
Когато беше в детската градина всички деца му се смееха и подиграваха, незнайно защо… Синът ми (с една година по-голям от Митко) винаги се застъпваше за него и го защитаваше, докара си прякора „символа на справедливостта”. А Митко, сякаш за цял живот му се закле в приятелство.
От детската градина непрекъснато уведомяваха майката на Митко да го заведе на лекар, на специалист, на всевъзможни места и при всевъзможни специалисти… Но тя не искаше да приеме, че детето й е различно. И не го направи.
Моите деца също не приемаха, че Митко е по-различен от другите.
Казваха просто, че е малко по-бавен и му е нужно малко повече време.
През повечето време за Митко се грижи баба му – любяща и изключително грижовна жена, която се е отдала изцяло на него, на възпитанието и обучението му. Вероятно той е най-обичаното момче на света.
Но нека стигна до същността на това, което искам да споделя.
През уикенда Александър и Митко участваха в състезание за млади учени и дебати – World Scholar’s Cup, на републикански рунд, който лятото продължава на световен и зимата финалистите отиват в Йейл.
Това дете Митко, освен че се класира за световния рунд, спечели пет златни медала в различни категории за индивидуално представяне – история, science, special areas и др.
Вярвайте ми – толкова много не се зарадвах за собственото си дете!
Дори аз, която знам дизайна му и съветвам от време на време майката, се стъписах.
А знаете ли какво най-много ме впечатли?
След награждаването Митко отиде най-напред при сина ми, прегърна го и му каза, че тези медали ги дължи на него… за това, че винаги му е помагал, че го е подкрепял, че се е застъпвал за него и го е спасявал от всички. Че му е вдъхнал увереност и е запалил искрата на знанието в него, че когато се събират да играят, му е разказвал факти от историята, изпитвал го е и го е насърчавал да чете.
Поплаках си снощи… от радост за двамата шампиони, и от тъга, че хората не виждат, не усещат, не знаят… защото така е по-лесно.
Синът ми каза: „Видя ли, мамо, колко е вярно да не се съди по външните белези? Благодаря ти, че ме учиш да виждам отвътре.”
Детето ми беше най-щастливият човек на Земята, защото Митко повярва в себе си!
За Хюман дизайн протокола:
Синът ми е Емоционален Прожектор 5/1
Митко е Емоционален Манифестиращ Генератор 1/3
Синът ми му връзва сплита.
И черешката на тортата, която пазя за финал:
Митко е четири пъти десен, а синът ми три пъти десен.
Винаги ме е питал защо се разбират толкова добре.
Ключът често се крие в чертичките.
